Спирай дъха ми
Преваля слънцето.
Когато привечер топи се
хоризонтът
в стоманения звън
на бляскав звездопад...
Година вече,
лъчите на изгрева
толкова обичам.
Колко е малък
светът!
Измислих ти утре
още от вчера,
прекроена
от божествена
прашинка.
Дъхът ти е море
и не спира
да диша.
Духът ми е в покой,
а липсата е
грешка.
Всеки ден и час
ти спирай дъха ми,
да оцелявам
кога душата
ми стене.
Препускай боса
сред утринна роса,
като самодива –
закотвена до
мене.
