Спираловидно
Най-светлите ми чувства все са неми,
а думите се скитат из горите,
на сънища трънящи, черно - бели,
танцуващи дълбоко зад очите.
Зад времето, което ни изплака,
зад паднали завеси, като рокли,
подгонваме се, литваме в мъглата,
приличаме на две листенца голи.
Премятаме се, спускаме в спирала,
ветрецът вял за кратко ни издига,
под нас тревата скоро е заспала,
в среднощното небе блести индиго.
Отпускаме се, падаме стремглаво,
върти ни милостта на нямо чувство.
И молим се, и вярваме тогава,
че падането също е изкуство.
https://youtu.be/-FM6KmpvfMk
© Силвия Илиева All rights reserved.
