Спойлер за едно пълнолуние...
И след като всичко завършва със
“dear”.
Не питам.
Не зная .
Не искам.
Имам -
парапет един от очите ти.
Точно тук -
след левия борд.
За умиране.
Имам и коз
в средния пръст
на тази наздравица.
С харизма от токче
и бдение
в презрамка, адамова.
Анхелес -
не се приземявай
на пиедестала
предречени.
Учтиво е...
първо - разбий го.
Сърцето ми.
И после ме питай как се обича.
Събирателно.
Обширно.
Логично.
„My dear...”.
Това е началната стъпка.
С десен палец.
Така се дублира.
Изтрива.
А спусъкът -
той просто е спусък.
Засича понякога.
Точно когато
никотинът
облизва със мисъл
чаршафите.
И ледът полазва
по чувство,
а аз съм толкова
от толкова...
Графитна.
Изопачена.
И ключова.
Шифровай ме.
За да не презираш.
(смъртта ми)
Когато изтръгна
след себе си
нотите.
Най-сладко след
„dear”, мълчи
многоточието в кубче
от устни и вкусове,
и рикошета на пулсове.
И това започва,
за да приключи.
С транскрипция.
“My dear”-
куршумите ми,
хаотично
метрични.
Не убиват.
Само и просто
под градус -
маркират,
“my dear”.
Стъпки две и половина.
Толкова кратки
са всички онези
панорами за рими,
които (с)поделят града ни.
И този полет не би бил,
ако ръцете ми,
ако пръстите ми…
Aко върхът.
Не е просто
друг начин,
за да не
чуваш
телефона
в неделя.
В дотолкова
късо небе
с бяла - прегръщаща риза,
визирайки
едно малко в маслина.
Стилизираш.
Друга стъпка
за връщане.
Друг билет
за същата сцена
с малките хора -
хоризонтално приели
етикета от дрескодове
като начин за хранене.
Натъпчи си това „не” в главата
и аплодирай
този спектакъл
с близалка от
Лола.
Тя те обича.
Всякак.
Все пак е твое момиче.
Другата „dear”.
И все пак
аз се пресичам
понякога в твърдото „р”
на сърцето ти.
Точно преди
да блъфираш.
Умишлено.
Отегчително (е).
Събуждането.
Убождането.
В седем.
По нокти.
И изкуствени мигли.
Без памет.
Без име.
Анонимният екс
в послеписи.
И след като всичко завършва със „dear”.
Не питам.
Не зная.
Не искам.
Имам.
И други кошмари
за сбъдване.
Други нюанси
на „н(я)икой”...
© Киара All rights reserved.
