Спомен
Не бях добър. А можеше да бъда.
Не бяха думи моите слова.
Бях горд. До самоотверженост.
И до глупост при това.
Понеже нямам вяра в чувства,
Не вярвах, че ще изникне цвете.
Поливах го изкуствено
А то растеше и растеше.
Поникваха зелени клони,
Листа, дори и венчелистчета.
Не знаех даже как се прави
Любов такава честна, искрена.
Всяко вино сладко беше,
Щом бликаше от тяло чуждо...
И похотлива страст у мен кънтеше
Като непотребна алчна нужда.
Не се разкайвам, за това е късно.
Прозорецът стои отворен.
Иде есен. Жълто е.
И ставам тих, покорен.
Сега растеш в чужда къща.
И имаш нов поклонник, казват.
Не бях добър. Но в мен си същата –
любов, с която сам съм се наказал.
В саксията на твоето отсъствие
Изникна бяла и прозрачна орхидея.
Върху нейните листа с устни пиша:
С теб ще бъда, докато съм с нея.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
