Във джоба си със морска виза
си спирам стъпките на бряг.
А вятърът опъва риза
с невидимия морски впряг.
Към мен прииждат тъй вълните,
че сякаш искат в мен да спрат.
Да се измият от сланите
преди във пясъка да мрат.
Донасят мидени черупки
и ги оставят на брега.
Обувчици да бъдат хрупки,
когато падне тук снега.
И в таз картина непорочна
оставих моите следи.
И със въздишката нарочна
си спомних детството преди.
© Никола Апостолов All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
