Спомен ли е, не е ли...
Спомен ли е, не е ли –
усмивка, поглед, докосване.
Търкулва обли недели
небето като колосано.
Валежът вече отмина –
стоим на сухо и твърдо,
а някъде из комина
последни пламъци пърхат.
Спомен ли е, не е ли –
целувка, ласка, привличане,
а като зимата бели
и като лятото – тичащи.
С боси души прекосихме
чужди пътеки и ниви.
Колко от времето скрихме,
за да ни има такива...
Спомен ли е, не е ли -
прегръдка, шепот, потъване.
Колко от нас е взело
времето на сбогуване...
Стъпваме смело по края
на разораното минало.
И да не стигнем Рая,
стига, че ни е имало.
© Христина Мачикян All rights reserved.
