Спомен от високото
Хрупка снегът под случайните стъпки,
в бяло искри и ти спира дъха.
Сгушени клони, под него напъпили,
спят и сънуват днес цветна леха.
Неми са къщите, няма и улици,
слънцето гали една тишина.
Само врабченце чирика. Ти чу ли го?
Търси по покрив комин с топлина.
Светят прозорците, скрежно гравирани,
крият огнище с домашен уют.
Даже и вятърът в бялото спира се,
вече забравил е колко е лют.
Звънват гласчета и къдраво смеят се.
Ето пораснал е снежен човек –
радост в очичките детски посеяна.
В малки ръчички снегът е по-мек.
Облаче плува в небе синеоко,
а по баирите литва шейна.
Гледам към спомен, а той от високото,
в тази картина дали ме позна?
© Ани Монева All rights reserved.
