Спомен, по-жив от плътта
Защото ли очите ти искрящи
пронизваха ме с блясъка лазурен,
сега се взирам в звездността блестяща
на мартенско небе ... безумно влюбен!
Или защото вятърът в косите
ги караше да галят ми лицето!
И раждаха в душата ми мечтите,
пулсиращи неистово в сърцето.
Очите щом затворя, ти с усмивка
си украсила дните безпризорни.
Душата ти е като вино пивко,
сърцето – птица, търсеща простора.
Остана сякаш спомен, нежна сянка,
по-жива от плътта ми ... с твои знаци.
В небето грее приказна осанка,
даряваща ме още с прелестта ти.
© Данаил Таков All rights reserved.
