Спомен за родната казарма
СПОМЕН ЗА РОДНАТА КАЗАРМА
Когато бях във родната казарма –
войниче с манлихера на гърди,
изпрати ме, в сълзи обляна, Варна,
но не и таз, която ме роди.
Тя пееше! Тя викаше: – Момчета,
след две години чакам ви – мъже! –
и две години лъсках аз лафета,
снарядите – яйца на Фаберже.
С дебела мас кубинките си мажех.
Партенките си в изворите прах.
А късите писма от мойто гадже
все повече отварях ги със страх.
Тя пишеше: – Прощавай, мило мое
момче, но аз омъжих се за друг!
И виех аз – див вятър през усое,
и плачех – върху баките със лук.
Търчах върху плешивите баири
и пеех: – Горда, стара планина! –
и две лета, тръбата щом засвири,
светът не бе любов! – а бе война.
И – неведнъж живота си препсувал,
търкалях се във преспи, кал и дъжд.
И аз крещях безпаметното: – У̀во! –
поне ме уволниха като мъж.
И този спомен – зрителна измама! –
го мятам на простирното въже.
България днес армия си няма,
но – май, че няма вече и мъже.
© Валери Станков All rights reserved.
