Спомените галят ме във всеки Божи ден
Отне те времето. А тъкмо се обикнахме.
И тъкмо се събрахме във една душа.
Началото бе бурно и така развихрено...
Опитвахме да борим себе си. И нашите ега.
О, колко страдах те. Понякога и ненавиждах.
Във себе си крещях с пресипнал глас,
че луди сме и лудост е това обичане,
но нито ти намери сили, нито аз…да спра...
В красива пролет после завъртя ни времето.
И даже във снега съзирах пролетни цветя.
В очите ти растеше на доверието семето,
те отразяваха ме, правеха ме истинска жена.
Хармонията тихо с нас започна да говори.
Уютно стана ú, тъй както и на нас.
Аз помня свещите, които ти запали там на двора,
ръцете вплетени, и пълната Луна…
Днес свещите за тебе всеки ден запалвам,
във църквата, и там…, но повече във мен…
Отне те времето. Направи го коварно.
Но спомените с мен са всеки Божи ден...
© Криси All rights reserved.
