Среща с муза
Тъй както си седях, пристигна музата.
До мен застана. В упор ме погледна.
Докосна ме. Целуна ме по бузата
и на дивана тихичко поседна.
"Здравей!"- ми каза - "Докъде, приятелко,
докара нашата съвместна дейност?
Забрави ме ти, моя почитателко.
Удави се във блатото семейно.
Затри се ти. Талантеца погреба си.
Не ти достигна хъс за да изплуваш.
Не се напъна. Не повярва в себе си,
а ближеш рани, дремеш и тъгуваш.
Годините ти свежи се изнизаха
по пътя между къщата и службата.
Пописваше поезия със клизма,
за себе си, тъй, от естетска нужда.
Пък на кого ли трябваше поезия.
Животът се превърна на тържище -
потъна в поетическа амнезия.
А ближните и те са духом нищи.
Превърна се в полезно изкопаемо,
човекът, криещ порив поетичен.
Потъна в нужда и в парични заеми.
Животът му е труден и безличен.
Прости , виновна съм, приятелко
и аз те позабравих, между другото.
Подлъгах се по някои ласкатели
и все ги вдъхновявах - за "услугата".
Но ти защо не ме повика истински?
Навярно щях при теб да се отбивам.
Отчая се, отпусна се, разкисна се
и се предаде - тъй, без съпротива.
Я стягай се. Аз виждам във очите ти
искрица скришом още да блещука,
а щом я има, с теб съм. Ще ли питане?
Аз доста често ще се връщам тука.
Защото идва време за поезия.
Ще го усетиш. То е вътре в тебе."
Тя ме погледна. Стана и излезе
и всичко друго ми се стори дребно.
1999г.
Намерих го из старите тетрадки тази сутрин. Не е нещо особено, но реших да го пусна.
До мен застана. В упор ме погледна.
Докосна ме. Целуна ме по бузата
и на дивана тихичко поседна.
"Здравей!"- ми каза - "Докъде, приятелко,
докара нашата съвместна дейност?
Забрави ме ти, моя почитателко.
Удави се във блатото семейно.
Затри се ти. Талантеца погреба си.
Не ти достигна хъс за да изплуваш.
Не се напъна. Не повярва в себе си,
а ближеш рани, дремеш и тъгуваш.
Годините ти свежи се изнизаха
по пътя между къщата и службата.
Пописваше поезия със клизма,
за себе си, тъй, от естетска нужда.
Пък на кого ли трябваше поезия.
Животът се превърна на тържище -
потъна в поетическа амнезия.
А ближните и те са духом нищи.
Превърна се в полезно изкопаемо,
човекът, криещ порив поетичен.
Потъна в нужда и в парични заеми.
Животът му е труден и безличен.
Прости , виновна съм, приятелко
и аз те позабравих, между другото.
Подлъгах се по някои ласкатели
и все ги вдъхновявах - за "услугата".
Но ти защо не ме повика истински?
Навярно щях при теб да се отбивам.
Отчая се, отпусна се, разкисна се
и се предаде - тъй, без съпротива.
Я стягай се. Аз виждам във очите ти
искрица скришом още да блещука,
а щом я има, с теб съм. Ще ли питане?
Аз доста често ще се връщам тука.
Защото идва време за поезия.
Ще го усетиш. То е вътре в тебе."
Тя ме погледна. Стана и излезе
и всичко друго ми се стори дребно.
1999г.
Намерих го из старите тетрадки тази сутрин. Не е нещо особено, но реших да го пусна.
© Валентина Шейтанова All rights reserved.
