Старият Рак...

Морето дишаше смутено

света изпълнило със тътен

и всяка кипнала вълна

със ярост удряща брега

разбиваше се в образ смътен...

И с тия образи внезапни

Животът в ритъм неспокоен

объркан пъзел подреди

омесил “после” и “ преди”-

заливайки ме с дъжд прибоен...

С тъга залязващото слънце

за миг поспря- да се опомни

и освети една вълна,

а тя щастлива засия

и хукна да разправя спомени.

А щом пък Вятърът я хвърли

със смях в прибоя на скалите-

вълната като на шега

за миг превърна се в дъга

и цветовете си разсипа...

Дори след залеза остана

водата стихнала да свети,

а с отразена светлина

небето бе като луна,

като парад на цветовете...

И въздуха, събирал дълго

от светлините, бе прозрачен,

а галено от бризов лъх

морето бе стаило дъх-

и видим бе над него здрача...     

Аз търсех в пясъка следите

от друго Време тъй далечно,

но на притихналия бряг

от старост понакуцващ Рак

(по-стар и от самата Вечност)

със дрезгав глас ме заговори:

-Така отдавна те очаквам.

Защо уплаши се сега?..

Нима дори не ме позна?..

Добре съм и не се оплаквам...

-О боже мой, познах те скъпи-

ти мойта Младост си самотна!

Оставих те на тоя бряг,

но днес аз искам си те пак

и с Миналото от Живота...

...Но бързо потъмня морето

оная светлина залезе,

закуца Рака заднешком

и сам пое към своя дом-

вълна го грабна  и отнесе...

Коста Качев,

край Морето