Стая бяла
тетрадки стари и... снимка пожълтяла.
Синее подът... като сняг под пъстрите лъчи,
а в изгрева... отново виждам твоите очи...
Тишина... галеща завеси от преоткрита вечност...
спомени и тук... и там... нашепват ми за тленност...
Докосвам с пръст огледалото... Нали не съм във ада...
Аз ли съм?... И защо ли мисълта ми така се разпада...
Вятърът в сенки от прах... с нежност гали ръката...
търси причина да отвори... на бялата стая вратата...
Смълчана сред пожълтелите горски листа е росата...
Красотата е... вечния смисъл застинал в душата...
Дъхът е пътека сред лелеяни цветни желания...
мост е от мисли и... идеали, въплатили терзания,
създали ключа... захвърлен от теб и от мен...
ключ към безбрежния свят на мига обновен...
Часовник, покрит от ръжда... вселени крепи...
но времето спряло е... очите вече са... слепи...
ключът обаче е... във душата... вещо го превърти...
пристъпи... и черните стаи зад себе си остави...
Живот отвън тече... а вътре стая... нежно бяла...
тетрадки нови и... снимка от слънце изсветляла...
затворен в себе си светът... е пръсната мозайка...
пъзелът извлича мисълта ми от житейската утайка...
© Пламен Йовчев All rights reserved.