Стих...

Стоманата, вградена, едноока, във погледа ти.
Свещената земя, която лазя. Събуждам се,
       но надали те мразя.
Обичам малкото, което си родила ти във мен.
   Треперя, жалко е, но става всеки ден.
Завиждам. Харесва ми това, което виждаш.
       Защото аз съм сляп.

Върни ме ти във времето, когато ме видя
        за първи път.
А аз усетих твойта плът. И мирис. Полет,
  звук на чистота.
         Сама ли си? Сама.

Сега е механично тракане. Клинично,
  тягостно протакане.
А смелото ни време, убило ромола
        на бързата вода?
И Юда имал е най-страшните приятели.
Скръб и болка, радост и тъга,
       борба - навреме си дошла.

    Живот - какво красиво име.
Нарекох те така, преди да се родиш.
А ти останал си си същият, непримиримата
           константа.
Целта на всяко съществуване, идеята,
чиято сила се врязва в космоса, разбива,
 пак мойте малки правила.
           Но виж - за тебе е дошла.