Сто нюанса самота
Нощта притихнала е в лунна светлина,
а две сълзи в очите парят,
душата е изпълнена с мъртва тишина,
а думи впиват се като камшичен плясък.
Дали така боли от любовта?
Мечтите са разбити с трясък.
Надеждата е даже птица без крила,
заровила глава във мокър пясък...
Нотките забити са злобно във плътта,
кървави следи пътеки правят.
Пребита е и страдаща моята душа,
разпъната в оковен блясък.
Сивее пусто всяка тъмнина,
немее даже всеки крясък,
в сто нюанса черна самота
любовта погребана е без остатък.
© Пламена Владимирова All rights reserved.
