Столетниците
Те нямат табели на свойте врати,
които да славят столетен живот.
Два реда домати под стройни липи,
градинка и дюля надвесила плод.
Край печица стара подреждат дърва,
прегърбени, ничком годините носят.
В шепи събрали безсмъртна душа,
за помощ и милост те нивга не просят.
Очите им светят - зеници на Бога,
завинаги млади, завинаги топли.
И само едничка стаена тревога
сърцата им сепва, в мислите чопли.
Дали, ще са живи на другия ден,
да сторят добро, да направят хаѝр.
Да теснат тревичка, да боднат невен,
с обич да галнат столетен чемшир.
Те нямат ключалки на свойте врати,
а дюлята жълта, тя сякаш шепти:
"Сполай ви за всичко! Добре сте дошли
в скромната къща, в наш'те съдби."
© Хари Спасов All rights reserved.
