Страна на чудесата за непукисти ИЛИ Краят на света (по Харуки Мураками)
Когато сянката ми ме напусна
в един небръснат петъчен следобед,
ни гръм удари, ни тъма се спусна.
Аз само станах някак безтегловен.
И някак ми просветна – мирогледно -
без тъмното петно на същността ми.
Не виждах вече скръб, ни глад, ни бедност…
„Цветя и рози“, господа и дами!
Ех, да съм знаел, че така ще блесне
безоблачен на дните хоризонтът,
отколе със сатъра да съм треснал
сам тази своя спътница несгодна!
Да тръгна лек – Нийл Армстронг на Луната
по пъстрите житейски тротоари…
А някъде, на сенките в земята,
ще се дотътрят чувствата ми стари.
До завистта, до мрънкащата скука,
до болката от празните надежди,
подобно червей на рибарска кука,
ще висне любовта ми непотребна.
Защото без тъга какво е радост?
Без болка как усетил би утеха?
Без мрака нощен би било нахалост
и опитът на слънцето да свети.
Щом сянката ми вдън земя изчезна,
останах само шепа бели листи -
искрящо съвършен до безполезност
неопетнен от грам мастилен смисъл.
© Владо All rights reserved.
