Стръкче тишина
Не се побирам в спомена за болка.
Не диря власт над теб,
ни състрадание.
Бих искала да мога да те стопля,
без за това да търся оправдание.
Бих искала да зная как живееш
и спориш ли със себе си до лудост,
тъй както аз, когато ме владее
обсебващата мисъл, че те губя.
Обсебването е добра причина
за писане на пиперливи стихове.
Но стигат ли ни думите, кажи ми,
да бъдат дълбина, в която дишаме.
Не е ли тъжно – как изтича времето,
без да успеем да се видим истински
отвъд детинската ми неувереност
и твоя глад за нежност,
глад на скитник...
Отдавна искам да те питам:
знаеш ли
как оцелява чувството за близост.
Дълбае самотата ни, дълбае ни,
в душите ни отхвърля всяка низост
и търси светлина, за да поникне,
и търси образ, който да приеме...
Не е ли страшно - няма как да викна,
гласът ми бавно се превръща в бреме...
И този стих е стръкче тишина,
все още не ранено с подозрения.
Прости ми, още пазя къс дъга
и чакам да го споделя със тебе.
© Бистра Малинова All rights reserved.
