Свещица минзухар
Една златиста обич есенно се листи.
Без думи, в слънчев ден, тихичко покълнва.
От мъжките очи, аз зная, ти е писнало...
От твойте, върху мен, денят ми е изпълнен.
Отлитнаха далеко бурните ми страсти.
Обичам те с очите, Безкрайна Светлина.
Поетът е Самотник, дори и сред Прекрасното.
Поетът е Поет, обича ли с Душа.
Какво че с всеки ден и всяка нова среща
наслада си откъсвам от твоя асмалък?!
Ти, моя малка тайна, ти, въгленче горещо,
за мен ли е отворен среднощният джамлък?
Едно небе тежи над облаци - глухарчета.
Мъглите пак разстилат тюлено перде.
Една любов гори в очите ми на старче.
Задушно е... Боли... Отвътре ме дере...
Едно сърце е малко... Някак си не стига...
А твоето насън в ушите ми бумти...
За морски фар ли нощем сърца разтварят мидите?!
Боли ли я скалата от пяна и вълни?!
Във тебе Пролет пей, а есенно аз пиша...
Теб Господ те дари в предзимния ми ден.
Свещице минзухар, посред листа и киша,
ако заспя, ще светиш с пламъче над мен...
© Красимир Дяков All rights reserved.
