Светещо пепелище
В дългото пътуване към себе си
спирах на не една врата.
Подритваха ме, други приютяваха
някаква си странница
дръзнала да търси място във света…
Бях скитница, понесла в себе си
море и вятър, слънце, смях
и камъните, с които ме замеряха
за дързостта да бъда себе си -
горяща страст.
Бях горда, свлечена в нозете
на толкова измислени князе
поднасяйки им най-пелиновото си вино
отлежавало с години
в замлъкнало сърце…
Не съм светица.
Любеха ме ветровете,
над страшни пропасти летях.
Имах яростта да бъда себе си.
Вероятно за това и оцелях…
Възлюбих всичките приятели,
пирували във лунния ми дом,
а после с нож от истина
обгарях раните си мълчешком…
И пях им
страшни вълчи песни.
Луната падаше на дреб,
когато от капан
душата си измъквах
и тръгвах пак напред.
Не се научих на сбогуване.
(сърцето е преситено от смърт)
Назад е пепелище светещо,
което днес трасира
новия ми път.
Не съм светица.
Църква е душата ми.
Понякога и Бог наднича там смутен.
На сънищата пали свещите
и аз разбирам,
струвало си е съвсем
с напукани от жажда устни
молитва да изричам всеки ден.
Не съм светица…
В дългия си път разбрах,
че срещам себе си
прощавайки
на всекиго от вас.
© Лъки All rights reserved.
Радвате ме с присъствието си и очите, които имате за стиховете ми, Таня 
