Това е моята съдба – да чакам
вратата незаключена
да тръшнеш,
да влезеш с взлом
във моето съзнание,
да заповядваш
и да ме прекъсваш.
Това е моята съдба – да си представям.
Да се теша сама,
да доразказвам,
да си рисувам,
да си правя изводи,
в измислен свят
от теб да се спасявам.
Това е нашата съдба – да не се срещаме.
Да не обичаме,
да не планираме,
да не копнеем,
да не се заричаме,
да не лудеем,
да не се разбираме.
© Павлина Гатева All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
