Съкровище
Лято е... Жега, мараня, земята гори!
Няма как да е друго в Златията...
Пладнуват на хлад хора и живинкѝ
под сайванта. Времето е заспало…
А ние играем... на криеница.
Необяснимо, нозете ми тичат все
към витите дървени стълби, към тавана.
В тъмното сноп светлина преде
от прах и паяжини
спирала от тъжна забрава.
Боса върху гредите пристъпвам едва,
прогнили от старост в своето безвремие.
Пропукват, проядени от дървояди ребра…
Неоткриваема съм.
В друго измерение.
Под паяжина от тънка сребърна нишка
на сандъка докосвам кованите панти.
Ярко грейват отвътре душите
на надиплени от години
сукмани, кенари и пафти.
Ризи с бродирани пазви, ръкави...
По перваза на миналото –
черги с цвят на жито и мак.
Сукно и губери от сръчни ръце изтъкани.
Красота! До днес оживяла с български знак.
Възел развързах,
притегнат от времето -
съкровище скрито за гордост и чест!
Тук свършва и започва броенето.
Цяла вселена между вчера и днес…
Сайвант* - навес, пристроен към къща; сушина.
© Даниела Виткова All rights reserved.
