Пак утрото ми закъснява,
а стаята е пуста бездна.
От нейде се мъгла явява,
нощта e толкова беззвездна!
В огнището ми тлее… пън
и чезнат струйките в комина.
В прозореца – самотен… вън
ветрецът – мой другар, намина!
Самотник, като мен е той
със него ме зове да литна,
нагазил в цветове безброй
на младата тревица – китна!
Поточето от извор стар
приканва ме и все клокочи,
присядам мъничко… макар,
че вятъра напред ми сочи.
Гората с младите си вейки
под сянката ѝ ще ме скрие,
със мене ще шуми… жалейки
и сълзите ми ще изпие…
……………………………
Събуждам се от този сън,
ветрецът – мой другар го няма
в прозореца самотен… вън
полека взе да просветлява!
20.10.2017 г.
© Владислав Недялков All rights reserved.
поздрави!
Литатру