Стъклата ми с докосване се чупят -
въздишките пропукват ги дори,
а вятърният унес ми отмъква
и струните от стъклени сълзи...
и болката - отиваща на черното,
посипано по мократа ми длан.
Заклещена агония е ехото,
отекващо в почти победен марш...
на отчаяние от изгубеност сред нищото,
което за любов изглежда се представя.
Аз безрезервно вярвам в тъжността на истината!
Затуй, сърцето си не ще ти предоставя.