Съвремие
Пред отворен прозорец, с решетки,
с стъкла, окован във желязо,
аз гледам света - изостанал и беден,
позорен и черен,
без капка надежда една!
А той - светът, застинал в мъгла,
върви по своя път незнаен и дълъг, и тъмен,
жълт и кристален, и сив,
без посока, без дом, без цел, без желание,
просто така.
Кажете! Живот ли е туй?
Ад или Рай?! Но, не!
Раят за всеки, но не и за нас, отрекли се от света,
от Бог, от труда и от себе дори,
но казваме - „Не е така! Тук няма злини!"
И стигаме тука до мисъл една!
Човек е ни скот, ни роб,
а влачи тежкия, кървав, железен хомот
на своя човешки живот.
А той, животът, върви си така
и удря жестоко с чука!
Няма съдба! Няма любов! Няма игра,
всичко е туй не на шега безмилостен,
труден,
ужасен,
позорен,
окаян,
бездушен живот,
изпълнен с тревоги, окови, с проблеми жестоки,
с чело във кървава пот!
Кажете сега във този живот,
къде ли сме ние сега?!
Не сме ли пионки във шах, души без живот,
плуващи в страх,
в жестока, коварна игра?
Не! Човекът е жив, но всъщност умрял!
Затворен е той зад прозорец, скован със решетки,
живял и кипял във адската паст, но не е прозрял и успял
да види, че само зло е събрал във огромен,
метален,
студен и ръждясал,
олющен стоманен вързоп!
Затова, във минало, бъдеще, сега и навеки,
Човекът е скот! Човекът е роб!!!
© Христо Стоянов All rights reserved.
Продължавай в същия дух, задълбавай още по-надълбоко
