Съвсем по есенно
Съвсем по есенно облякъл
кошулята от мокра свила.
И плаче, като за спектакъл
пак февруари, но насила.
Приглася му на ксилофони
по покривите мокри вихър.
Подгизналите котки гони,
човеците се изпокриха.
И времето е разболяно,
комини кашлят, тихо смърка
капчук. За пролетта е рано,
а февруари е побъркан.
Ни час ми трябва, ни минута,
отдавна вече ми е време.
Летя към пролетта нечута,
дано със себе си ме вземе,
в едно гнездо да приюти ме,
какво, че вятърът студен е?
И ми измисли ново име,
че старото не е за мене.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
