Съзряване
Сънувам къщата със лавандулите...
и кой ли вятър ми изпрати
издайнически капчици по скулите
и някакви внезапни аромати...
Ухае бялото пране на мама,
ухае ми на извор и на кладенец
и в гърлото засяда нещо нямо,
и ми горчи като пелин и бял равнец.
Черничево-индигови са пръстите
на спомените детски по стъклата,
не помня точно в кой миг се покръстихме
и станахме посестрими с тъгата.
Но беше лято, сладостно-смущаващо,
със мирис на тревисти сенокоси,
с луна – ту плачеща, ту обещаваща,
с безброй, дошли от нищото, въпроси.
Сънувам къщата със лавандулите
и онова красиво, смутно време,
знам – в капчиците мънички по скулите
последното детинско лято дреме!
© Рада Димова All rights reserved.
