Така
Понякога обръщаме се с гръб
и дишаме във своята вселена.
И стъпките назад към теб мълчат.
Душата ми е празна и студена.
И ставам рано в някой скрежен ден.
Изкачвам се по склона на сърцето.
Събирам билки с ледени ръце.
Поглеждам пак от своя режещ хребет.
Понякога със тебе сме сами.
Завръщаме се в себе си по тъмно.
Изгубваме се в неми тишини,
защото знаем, можем да се върнем.
И твоят гръб ми става всъщност дом.
Основата, опората ми смела.
И сладка ми е самотата, но
по-сладко ми е с теб да я споделям.
