Там, където завръщане няма
ТАМ, КЪДЕТО ЗАВРЪЩАНЕ НЯМА
Късна есен полепна с мъглата по моята чаша
и ми даде на залеза сетния дъх да изпия.
Свечери се по-рано, денят зад рида е отпрашил.
Но това е утеха донякъде, даже магия.
Щом коминът намръщен след първия дим се изкашля,
ветровете под покрива може гнездо да си свият.
И когато брезата обрулени клони поклаща –
да приспят непокорната още дъждовна стихия.
Сякаш фрески във църква, листата без укор се ронят.
Няма кой да пристъпи, да палне дори вощеница.
Да умие с плача си горящите в здрача икони,
или само да сгъне овехтялата плащаница.
И кога самотата във трън се превърна, не питах.
Ни да тръгна нанякъде, нито и тук да остана.
Нямам корен и минало, даже и памет за дните,
във които – от щастие, мисля, – била съм пияна.
А дървото отвън още дрипели черни разгръща.
На валма ги разчепква и с облака бърше небето.
И грижовно прихлупва смълчаната бабина къща,
и до края ще къта последния стон на сърцето.
© Валентина Йотова All rights reserved.
