ТАМ, КЪДЕТО ЗАВРЪЩАНЕ НЯМА
Късна есен полепна с мъглата по моята чаша
и ми даде на залеза сетния дъх да изпия.
Свечери се по-рано, денят зад рида е отпрашил.
Но това е утеха донякъде, даже магия.
Щом коминът намръщен след първия дим се изкашля,
ветровете под покрива може гнездо да си свият.
И когато брезата обрулени клони поклаща –
да приспят непокорната още дъждовна стихия.
Сякаш фрески във църква, листата без укор се ронят.
Няма кой да пристъпи, да палне дори вощеница.
Да умие с плача си горящите в здрача икони, ...