Там започва...
Протягах си душата все нагоре,
на пръсти се надигах и ръце
размахвах силно, мислейки, че мога
летеж да бъда само миг поне.
И търсех бели знаци по небето,
че има в мене още чистота,
че има още полет, че крилете
от болка не е смазала плътта.
И жадно гледах всяка гола птица,
наситена на гладна свобода.
По кървавите сълзи във зениците
оставаха следи от синева.
И пътищата свършваха в небето,
а в облаците скърцаха врати...
Но стъпките потъваха, където
в безпътица калта се наслои.
Пропадах в безуспешност надълбоко.
В бездънните недра на пропастта
усетих си живота като полет.
И вътре в мене раждах небеса.
Понякога в душата ми е твърдо
и буците тъга до смърт горчат.
Понякога е синя пропаст. Чудно...
но там започва белият ми път...
© Инна All rights reserved.
