Тази любов забранена...
Дълги нощи се борех със нея,
надълбоко в сърцето я криех,
ала тя във кръвта ми живее -
непокорна и буйна стихия.
Ала тя като огнена лава
се разлива по моите вени
и тупти, и разпалва жарава
в мене тази любов забранена.
И обяздих във мен всеки устрем,
и отричах докрай този жребий,
ала мислите мои препускаха
като диви мустанги към тебе.
И побягнах оттук надалеко,
друга обич аз нейде да диря.
И се скитах по стръмни пътеки,
и във погледи чужди се взирах.
Но досущ като странник в пустиня,
в нощ безлунна, умиращ със зов,
аз протягах ръце в милостиня
и се молех за глътка любов.
Затова пак при теб се завръщам,
с изранени от тръни нозе,
във очите със обич все същата,
с пресушено от жажда сърце.
И дори много грешна и слаба,
но нашепваща тих благослов,
днес смирено пред тебе заставам
и прегръщам те, моя любов!
© Мария Вергова All rights reserved.
