Тихо е откакто си замина,

кадифена тишина настана в нечия душа.

Затишие пред буря...

Един зловещ ураган надига рамене в мрака си,

един моряк с гребна лодка изправен е, готов,

готов да стане воден прах и с едничка надежда за теб,

той прави малки крачки в нощта.

И пак, и пак вятърът му дава знак,

"Не е страшно туй, що виждаш пак!" му рече,

ала страшно е да знаеш, че няма как!

Но нима готов си ти да отпишеш тоз моряк,

само защото загубен е?

Нима ще захвърлиш ти компаса,

макар и да показва грешна посока?

Тихо е и ще бъде!

Докато не помогнем ние задружни,

тъй дръзки и нужни!

Налага движителна сила,

да встъпим ние смело напред , без страх,

в неизвестното и тишината тежка,

да запазим светлината си човешка!

Не се плаши! Да, ти!

Ела по близко, сам съм.

Застани до мен, нека сме тандем!

Да твориш, човешко е.

Да рушиш, също!

Да ме галиш, мило е, любовно.

Да ме търсиш е греховно!

И тъй летяха те към светлината,

че надвиха безпощадно самотата,

но достигайки висината, изгоряха,

търсейки тишината...