Ту сиво – почти черно, ту изумрудено,
ту с цвят на сини ириси,
упоява ме с мирис
да го харесвам и спокойно, и превъзбудено.

Стискам в шепа мидичка и камъче, 
Слънце грее, 
Душата пее.
Край него – дечковци строят замъци.

Със смях се гонят на слънцето лъчите
до залез, докато  мръкне.
А аз с риза размъкната,
гледам как, като зайчета скачат с вълните.

Опиянена трайно от йодните изпарения,
жадно вдишвам аромата му.
Пуснало котва в душата ми, 
вдъхновява ме, да му посвещавам стихотворения.

Що е то?