“Той обеща”
Искаш ли да поиграем на една игра,
казва се ”Кой е по-прецакан в любовта.”
Аз ли, която ти прости,
Ти ли, който ме рани.
Нямам представа какво искаше,
къде го търсеше, за какво се бореше,
кого обичаше?
За мен ли, аз ли бях тази от сънищата ти,
аз ли изгарях сърцето ти,
аз ли запълвах душата ти?
Мислех си, че знам отговора,
но явно пак бях в грешка,
исках да бъда отговора…
но пак се отказа, пак избяга!
Поставях се на твое място хиляди пъти,
помня, така ме помоли.
Но пак не разбрах какво е…
Грешката беше в мене.
Страх те беше, че ще си го върна, нали?
Щях ли, исках ли, пробвах ли?... Казах ти!
Не ми повярва… съсипа любовта ни.
Сега не знам вече накъде,
не знам колко да бягам, колко да се вричам
и колко да повтарям, че те обичам.
Имам чувството, че ми се подиграваш,
знам, че си объркан, но не трябва така да постъпваш.
Не съм от желязо и не мога да понеса още
да те търся в самотните нощи,
да унижаваш чувствата ми,
да изцеждаш сълзите ми…
Някой ден ще съжаляваш,
някой ден, когато вече ме няма.
На нашето място до късно ще оставаш
и ще се взираш в празната яма.
Исках да ти кажа, че те обичам, че ми липсваш.
Но с твоите мишки в главата
вече си мисля, че няма да ми повярваш.
Въпреки миналото, ти вярвах,
макар че ми казваха разни неща и
знаеш ли, постоянно си повтарях
“Той обеща!”.
С нищо не предадох доверието ти,
просто те е страх да не ти причиня същото.
Но се уморих да се доказвам и да те печеля,
явно ми е отредено само да губя…
казва се ”Кой е по-прецакан в любовта.”
Аз ли, която ти прости,
Ти ли, който ме рани.
Нямам представа какво искаше,
къде го търсеше, за какво се бореше,
кого обичаше?
За мен ли, аз ли бях тази от сънищата ти,
аз ли изгарях сърцето ти,
аз ли запълвах душата ти?
Мислех си, че знам отговора,
но явно пак бях в грешка,
исках да бъда отговора…
но пак се отказа, пак избяга!
Поставях се на твое място хиляди пъти,
помня, така ме помоли.
Но пак не разбрах какво е…
Грешката беше в мене.
Страх те беше, че ще си го върна, нали?
Щях ли, исках ли, пробвах ли?... Казах ти!
Не ми повярва… съсипа любовта ни.
Сега не знам вече накъде,
не знам колко да бягам, колко да се вричам
и колко да повтарям, че те обичам.
Имам чувството, че ми се подиграваш,
знам, че си объркан, но не трябва така да постъпваш.
Не съм от желязо и не мога да понеса още
да те търся в самотните нощи,
да унижаваш чувствата ми,
да изцеждаш сълзите ми…
Някой ден ще съжаляваш,
някой ден, когато вече ме няма.
На нашето място до късно ще оставаш
и ще се взираш в празната яма.
Исках да ти кажа, че те обичам, че ми липсваш.
Но с твоите мишки в главата
вече си мисля, че няма да ми повярваш.
Въпреки миналото, ти вярвах,
макар че ми казваха разни неща и
знаеш ли, постоянно си повтарях
“Той обеща!”.
С нищо не предадох доверието ти,
просто те е страх да не ти причиня същото.
Но се уморих да се доказвам и да те печеля,
явно ми е отредено само да губя…
© Ванеса Маринова All rights reserved.
