Той тръгва ... дълъг път го чака

„Е, хайде, тръгвам” – и погледна ме смутено,
а нещо в мен се преобърна сякаш в миг.

„Е, хайде, тръгвам” - тихо промълвено,
а запечатало сърцата ни – спонтанен вик.

Да, тръгва… вече знам от много време.

Това разбрала съм го още отпреди…
Той тръгва и без път, и без посока,

Решен е пътят му – за радост или пък беди.

Така че - време е… небето вече стана синьо.
И наближава пладне нашият живот сега.
Аз знам, че той ще почне пак със пълна сила,
но поотделно, пък макар и със тъга.

Пропити листи времето отмерват, миришат на парфюм.
Такива листи… с тайни омагьосани… и не долавям шум.
 Навън животът продължава, навън от стаята една 
 ти всичко взимай, що ти дава, а аз добре съм и сама.

"Е, хайде, тръгвам…път ме чака" – така ми казва той сега.  
А ще се върне ли? – така наивно заблуждава се сега.
И ето … тръгва си, че стъмва се, а все пак път го чака.
А ще се върне ли? Да, някой ден. Ала разяден от тъга.