Sep 12, 2010, 9:32 PM

Толкоз кротка нежност! (в сайта)

  Poetry » Parody
1.5K 0 34

Толкоз кротка нежност! (в сайта)

                        (главно в коментарите, разбира се)


Как ли е възможно, как ли е възможно,
диря, мисля, търся, питам се тревожно,
да са се събрали в нейните уста
толкоз съвършенство, ангелско – не женско! –
толкоз кротка нежност, музика вселенска,
            толкоз красота!

Как ли е възможно, как ли е възможно!...
Устните ѝ фини, като в транс, набожно,
гледам развълнуван, гледам изумен:
долна, горна, двете – там ухае цвете,
астра, пред която тръпнат боговете –
            цял Олимп със мен!

Как ли е възможно, как ли е възможно!...
Туй за мозъка ми идва някак сложно –
цветето трепери, пръскайки парфюм...
В злато ли е ляна тази сладурана? –
чудото е дивно – може ли го схвана
            земният ми ум?

Как ли е възможно, как ли е възможно!...
Бие във гръдта ми, кат звънче тревожно,
плахо блян едничък – станал бих ѝ роб,
спрял бих и тютюна, само да целуна
нейните красиви устни като струна,
            струна – даже сноп!

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Тошко All rights reserved.

Comments

Comments

  • Ще ме гледаш като божество ами, като слагам където не трябва заглавието на стиха, няма да ме гледаш като блондинка, я...
    Умрях да се хиля с глас, като разбрах каква двусмислица се е получила.
  • Гледам те набожно, Ани

    Толерантността е качеството на силните
  • Закачам се само Напоследък явно има дух на толерантност в сайта и аз се кефя Отлитам, няма време за поезия днес
  • Споко съм. Виж стиха, куфарите са си на мястото.
    Погледай ме

    Недей ме гледа, сякаш за последно.
    Очите ти от взиране ще изгорят.
    Какво? Усещането ти - поредното,
    че пламъкът на моите изписва грях.

    Събличах с тях без свян луните.
    От голота превърнах ги в пустини,
    опърлени от ветрове през дните,
    а вечер от студа безкрайно сини.

    Не си измисляй топлина по устните,
    в сърцето ми отдавна съм я скрила.
    Косите - посребрени са от истини,
    не им прилича да са водопад от свила.

    Ръцете няма да посмеят да погалят.
    Ударили веднъж, на друго се научиха.
    И думите забравих, вече ги завалям,
    от толкова говорене избраха скуката.

    Погледай ме, наистина е за последно.
    Не си ме виждал толкова разръфана.
    Изстина ти лицето, стана много бледо.
    Сега видя, че подредила съм си куфара.



  • Анна, недей се чуди: разбира се, че стихът. Без него щеше ли да има диалог?

    Ани, споко. Няма нужда да се оправдаваш. Знаем как е

Editor's choice

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...