Tост за времето
Как препускахме в диви усои
със нозе като жарки крила,
а под нас премаляла, земята
ни прикриваше с тънка мъгла.
Как летяхме от желания, свили
на простора най-синьото в шепи
и с залепнали длани и устни
прекосявахме пустини и степи.
Как крадяхме от времето мигове
толкова скъпи, че нямат цена.
Пеперуди ли бяхме политнали,
че припърхваше в стон любовта.
А очите... очите ни, мили...
жадни пиеха сочен нектар,
най-красивите думи бездумни
си прошепваха във замяна за дар.
Ако можеше пак да се върне
това време при нас, поне като гост,
и в онези, що бяхме, да ни превърне,
ще му вдигна най-дългия тост...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
Вдигам най-дългия тост!
