В такава се превръщам, щом си тръгвам -
по миглите ми се разхождат залези.
Косите си - невчесани, отхвърлени,
на плитки сплитам. После ги отрязвам.
Разхождам тялото си. Малко дишам.
Изобщо не помислям за летене.
Тъй както не помислям и за писане.
А просто си разлиствам настроенията.
Тогава, лист по лист и дъх по дъх, разбирам,
че тръгването, всъщност, значи следното:
в едната си половина е умиране,
а в другата (най-после!) милост е. Към себе си.
© Ива Колева All rights reserved.
Тогава, лист по лист и дъх по дъх, разбирам,
че тръгването, всъщност, значи следното:
в едната си половина е умиране,
а в другата (най-после!) милост е. Към себе си.
А това е сигурно една от най-хубавите поуки за живота, от живота, събрана в рима! Браво, браво!!!