Тя и аз... нещо не сме си по мярка
Онова място
е на няколко преки.
Слънцето - три пъти
само
преобръща
сърцето си,
докато стигне до него.
Кървави люляци целуват
морето.
Колко е залезно!
И спокойно.
Муза - ще кажат поетите...
Красиво е.
Но... на мен нещо не ми е по
мярка.
Нещо ми липсва.
Нещо не ми се пише.
Чакам
сънят да
погали очите и да
забравя за
дневния бунт на кръвта
във вените.
Да забравя как ме
разкъсва... Оная.
Простира парчетата
Едно по едно.
(Като агнешка кожа
на припек.)
Брои ги лудата.
Аз пък и пея,
колко са хубави
новите и вносни
чепици -
„Чезаре Пачьоти"-
нищо,
че стягат.
Виждам... Колко е безсилна.
Затова сигурно
(ми омиляват двата
десни цървула на дядо).
Все десни ги правеше.
Защо ли?
И сега не мога да кажа.
А ми е милно небето му.
И таванът.
Небето има таван. Има.
А аз търся меда... на дъното
под солта на
морето... Винаги
със два свити юмрука.
Така съм родена.
Шестият тон на сърцето ми
вече е факт -
(за нея няма значение).
Щом не знае, че ставам дива
понякога...
захапят ли края на полата ми.
Послушах Буаст... И
записвах обидите
на зеления пясък...
Една по една.
Да ги отмие водата.
Тя искаше. Но аз не умрях.
Затова още е гузна.
И много сама.
Със сложно име.
Всъщност - как ли се
казваше?
© Веска Алексиева All rights reserved.
