Тя не чака, тя може сама
Тук до мен е смълчана Тъгата.
Не усещаш ли колко е тягостна?
Гледа ме. И целува Луната.
Пали трепети луда и яростна.
И любовно се гърчи между полутонове.
Дъхът ù нагарча, наострено стягащ.
Погледите ù пуснаха своите корени.
А ти дебнеш я, сякаш я мразиш?!
И боли я. От толкова казани
празни думи, разголени в нея.
Истинските на друга са давани.
И въздиша. От спомени тлееща.
Толкова дълго ти се забави.
Тя не чака. Тя може сама.
Чувствата си към тебе намрази.
И с тъга не те иска сега...
© Цвет All rights reserved.
