Тъмен абанос
Косите ми са тъмен абанос,
очите ми небе от мътен лапис,
невинността ми на дете
нощта на блудница я смаза.
Разпуснах си косите, стана мрак,
когато абаносът те погълна
и птици разпиляха се рояк,
помислиха, че бурята се върна.
А беше тихо, бризът онемя –
косите ми го размечтаха,
вълните спряха се в брега,
морето бавно се протака.
По пясъка се гонят стъпки
и в хоризонта една стават,
примряла златната луна
не иска да ни притеснява.
Ръцете ти потъват в абаноса,
не те е страх от тъмнината –
докато е само горест
ти всяка нощ ще търсиш мрака.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
, абанос бях на 20.
