Тъмнее синевата
Зад крехкото небитие на мислите
стоя и чакам моравия залез.
Превръщам се в небивала измислица,
в която мойрата на бъдещето прави разрез...
Навярно всякое начало е обречено,
щом виждаш тривиалност във финала.
От сънищата на пророците предречено,
се ражда в мене божието тяло.
И ме извайва неусетно в статуя,
застинала в подножието на възмездие.
Ще оживея ли в това разпятие,
или ще пиша вечно в междуредие?
Един самотен хребет се издига
от бездната на всичко неживяно.
Тъмнее синевата и пристига
поезията в образа на жива рана.
© Младен Мисана All rights reserved.
