Твоите ситни лунички
Уморих се да гледам напред
и часовникът спря на дванайсет.
Гушкам някакво бъдеще с теб –
а си шепна: “Глупачке, предай се!”
Уморих се. Не мога да спя.
”Хей, стегнѝ се” – повтарят ми всички.
Но смали се животът. И спря
там по твоите ситни лунички.
Там по твоите нежни ръце
всяка линия води наляво,
всеки спомен е бяло перце
и попаднал в дома ми – остава.
Уморих се от стария диск
и да слушам “Кашмир” постоянно,
от концертите, шумното “БИС!”
от това, че те няма и няма!
От нощта. Светлините. Дъжда.
От фанфарите. Водката. Всичко.
И от натиска да продължа
път, без твоите златни лунички.
© Деница Гарелова All rights reserved.
