Усмивката
Бялото в косите ми
все повече избива -
нещо недоизказано, уви,
безвъзвратно си отива.
Луната пак навън
се мъчи да заспива
и миналото, може би
завинаги от мене
се изтрива...
Бях млада,
вече остарявам,
бях хубава -
по малко се стопявам,
в очите ми все повече
тъгата се простира
и даже няма никой,
който
сега да ме разбира.
Животът странен
път
пред мене начертава -
и младостта ми
вече взе да остарява,
но някак си душата ми
не ще да се предава,
усмивката за двете ми деца
поне
остава!
© Ая Цонева All rights reserved.
