Усукано
Този стар и побъркал се свят,
за поетите тлен е и скука.
Все въртя го напред и назад,
та оста му съвсем се усука.
И денят ми добър, или лош,
изрисува за мене дъгата.
И сияе в лилаво - разкош!
С недоверие гледа Земята.
И летя - в кадифено небе,
и крада своя стих - от звездите.
И в гондола Луната гребе:
- Да попея ли? - тихичко пита.
Не! Не пей! Че не хваща ме сън.
Tи и думите вечно не спите.
Ще поседна - под дюлята, вън...
чакам лятото, юни, щурците...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
