Уви...
На Д. М.
Угасна оня трепет във сърцето,
със който все очаквах да те видя.
Смали се болно чувството, което
като невинна бяла какавида
живееше във нощите тревожно
и пламъци ми хапеха душата...
Любов... едва ли вече е възможно...
Надеждата е дума непозната.
Къде изчезна сладката възхита?
Със нея тихо гледах те в очите.
Дали си искрен даже не попитах,
наивно пиех на страстта лъчите.
Сега мълча. Камбана ослепяла
във мислите заупокойно пее.
Прашинка нежност, тайно оцеляла,
във сънищата ми напук живее.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
