В едно с човешките сезони
През март, дърво посях за да расте
в едно с човешките сезони
мечтата ми за дом и за дете,
и люлка, скрита, в неговите клони.
Април събуди първия филиз.
Да, той потегли право към небето.
Прегръщаше го пролетният бриз,
а мен ме заболя, от ревността, сърцето.
Превързах го, през май, да не тупти.
Дървото ми посрещна първата си птица.
Оставих ги, съвсем-съвсем сами.
Потърсих храм. Да си запаля вощеница.
За здраве. За късмет. За време и пари.
За всичко, що в душата ми битува.
И гледах- пламъкът ѝ как полекичка гори,
а мислех си, че Господ мен не чува…
Тогава в храма ми влетя листо,
с целувка запечатано. Бе есен.
Замислих се: от где изпратено бе то?
Дочух, как птицата отлита надалече, с песен.
Тя пееше:
Дърво отгледах за да порасте,
в едно с човешките сезони,
мечтата ти за дом и за дете,
и люлка, скрита в неговите клони...
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
