В голямото междучасие на живота
В ГОЛЯМОТО МЕЖДУЧАСИЕ НА ЖИВОТА
Сред тревите медоносни
пих ли бисерна вода?
Колко трънени въпроси
порят с шип из паметта.
Все за нещо беше рано,
а за друго – късно бе.
Имах триста люти рани,
а над мен – едно небе.
Бях прашинка, станах камък,
никому не завидях.
Не строих от въздух замък,
но щастливо ли живях?
Философски уж поглеждах,
равномерно дишах – в такт,
мъкнейки една надежда,
че нататък няма мрак.
Но каквото да ми кажеш,
тъй до днес и не разбрах –
толкова ли беше важно,
да си праведник – без грях,
да си тръгваш – с неохота,
без веднъж да си летял,
да се вкопчиш ли в живота,
да прегърнеш ли смъртта?
© Валентина Йотова All rights reserved.
