… В памет на баба
Сънувах странен сън - бях дете…
И този сън ме върна в спомени…
Там, на двора – старата къща,
със стар кълдъръм и градинка с ухаещи рози.
Дървеният парапет на солдурмата -
в ролята на детско конче.
И старата череша отпред,
провесила клони, натежали от плод.
Боже, колко е хубаво!
Бавно се качвам по каменната стълба нагоре.
Ето, тук, средната одая –
тук преминаха най-хубавите години от детството.
Тук като дете сънувах сън, който още помня…
Един щърк ме учеше да летя…
Опитвам да отворя вратата –
отвътре е светло – малка светлинка, подобно газена лампа,
разпръсква мрака.
А там, в дъното – врата.
Божке! Колко чудеса се крият там!
Влизам. Все същите червоядени рафтове,
пълни с ошаф и странни вкусотии, примамващи всяко дете…
Най-отгоре – сламената шапка на дядо…
На средния рафт се мъдрят бурканчета тумбести, разни,
пълни със сладко от грозде и орехи, мед,
и любимите ми малини.
Делвите, покрити с капачки от плат –
мъдри се вътре страхотна туршия.
Цедилката с млякото - любимото сирене на баба…
И чекръка в ъгъла – голямото му колело се въртеше,
проскърцвайки, под чевръстите пръсти на баба…
За да източи поредната нишка
от бъдещите ми шарени чорапи.
И прелцата, с къделя от вълна.
Старият дървен креват не е мръднал,
все така покрит с протрития атил…
А на него, седеше тя –
притихнала, мълчалива,
с колебливата си, но чаровна и малко тъжна усмивка-
мила бабче! Знаеш ли колко много ми липсваш?!
Не ще ти нивга узнаеш…
И как, като те гледам на снимката,
ми се иска да те прегърна силно,
и никога да не позволя да си отидеш… отново!
Събудих се. Странен сън…
Ах, защо не е истина?
© Нели All rights reserved.
