В разгара на зимата
Заповядай! Седни! Обич моя!
Скромност, знаеш, не ми е присъща.
Вече готвя. Съвсем по неволя.
Инак все съм си луда. И същата.
Посадих лавандула на двора.
Ти за риба ли, казваш, че беше?!
Сядай, сядай, сама ли да споря?!
Аз съм малка за себе си вече.
С лудостта си говорим основно.
Тя е доста добър събеседник.
Някои хора ми действат отровно.
Други просто присъстват във делника.
Храня гълъби. Кацат по пладне.
Тропат с клюнове. По ламарината.
Идват даже когато е хладно.
И когато са топли комините.
Ваксинирах за вируси кучето.
Вие нощем веднъж. Към луната.
Не понася смъртта ми. Надушва я.
Не мирише на нищо познато.
Нося огъня, мога да светя.
Трябва само да палнеш фитила.
Тъмнината е слънце … за слепите.
Тишината не ми е простила.
Затова говори, говори ми, по дяволите.
Любих дявола снощи, по никое време.
С тия риби, къде?! Те си тръгнаха гладните.
…
Сядай, Боже, поне да закуся със тебе.
© Николина Милева All rights reserved.
